Историята на всеки милионер почти винаги е като приказка. Разказите за нашите богаташи, които изплуваха в мътните води на прехода, обаче често звучат като басни. Те са пълни с невероятни обрати, странни герои и ситуации. Непонятни за западняците, но разкриващи всички балкански особености на политиката и икономиката ни от края на ХХ и първото десетилетие на ХХI век. Между новите ни богаташи има няколко общи неща. Обикновено първият им милион пада от небето или идва с тайнствено куфарче. Задължително са играли в приватизацията и са взели хубав пай от държавната баница. И имат силен покровител във властта. От даровете на “съдбата” обаче всеки се е възползвал според уменията и шанса си. За някои парите и славата минават като фойерверки, други водят мъчителни битки, а малцина успяват да станат основните стожери на икономиката ни, които пълнят държавната хазна.
Навсякъде по света металургичните босове са сред най-богатите хора. Достатъчно е да споменем индиеца Лакшми Митал и поне половин дузина руски олигарси. Българският им аналог Валентин Захариев обаче повече се родее с тариката Остап Бендер. Други обаче виждат в номерата му готов сценарий за римейк на екшъна “Заличителят”. За разлика от Шварценегер обаче Захариев работи единствено за себе си. А където мине, след него остават само руини и ограбени работници.
Миньорската стачка в Мадан постави на фокус един позабравен герой на прехода. Протестите в ГОРУБСО и ОЦК “Кърджали” обаче създават впечатлението за дежавю.
Вече сме ги преживели по друго време и на друго място. Няма как да не ни напомнят и продължилата десетина години агония на “Кремиковци”. Още повече че основният герой е един и същ – Валентин Захариев, кандидат за флагман на добивната ни промишленост.
Вече три седмици работниците от “ГОРУБСО Мадан” настояват да получат заплатите си, които се бавят от месеци. Собственикът дължи на хората между 1,3 и 1,5 млн. лв. Невнесените осигуровки са 7,8 млн. лв. по данни на синдикатите. Миньорите работят даром на милионера от шест месеца. Но забавянето на заплатите е практика на Захариев като частен предприемач. Откакто той взе “Кремиковци” за един долар през 1999 г., металурзите често излизаха на жълтите павета и блокираха столицата, за да напомнят за възнагражденията си.
Освен че “забравя” да плаща на работниците, маститият бизнесмен е бавил и концесионната такса към държавата, която е смешно малка в сравнение с печалбите, които смъква от двете фирми. Но тъй като в концесионния договор е записано, че ако не се плаща дължимата към държавата такса, той се прекратява, Захариев набързо внесе забавените още от миналата година 90 хил. лв. Предприемачът призна, че дължи и няколко десетки милиона на банки. За неплащане на заплати обаче засега няма санкции. И затова работниците разчитат само на голи обещания.
Криза е, много фирми закъсват, биха коментирали хора извън бранша. Но за разлика от много други отрасли, добивната промишленост и металургията, особено на цветни метали, са на печалба. Цените на олово, цинк и мед на световните пазари непрекъснато растат.
Новият министър на икономиката Делян Добрев изнесе данни, че от 2002 г., когато Захариев взема мините, добивът на руда е нараснал с 20%. Което означава по-големи приходи за собственика. Захариев обаче твърди, че двете предприятия са в окаяно състояние и му носят големи загуби. Според него само за 2011 година ГОРУБСО е “на червено” с 14 млн. лв., което дори за година на криза е прекалено много. За инвестиции на практика не може да се говори. Това е видно за всеки, който влезе в мините на ГОРУБСО или в цеховете на ОЦК в Кърджали. Работниците сами си купуват дрехите, вулканизират скъсаните си ботуши и използват китайски фенерчета от магазини “За 1 лев”, вместо забойните лампи.
Захариев отдавна е наясно как се източват фирми – на входа и на изхода слагаш свои хора. Според синдикатите и в ГОРУБСО, и в ОЦК, дружества на собственика са вносителите на материали и суровини, и то на много по-високи цени от пазарните. Този номер бе отработен в “Кремиковци”, което съсипа металургичния ни гигант.
Самият министър Делят Добрев обвини собственика в лошо управление, което е очевидно, и намекна, че става въпрос именно за варварско източване и финансови манипулации от съмнително естество.
Схемата е първобитен капитализъм
Освен елементарните номера като бавене на заплати и икономии от работно облекло, обувки и средства за трудова защита, Захариев е заложил други капани за намаляване до минимум на разходите. В договорите, сключени с работниците, имало клаузи размерът на възнаграждението да се обвързва с количеството метал, което се съдържа в изкопаната руда, твърдят синдикалисти от забоите. Ако то е по-малко от рандемана, измислен от металургичния олигарх, заплатата съответно се намалява. Имало е случаи миньорите цял месец да се бъхтят за 160 лв., твърдят от профсъюзите. Което е нонсенс, тъй като такава заплата в България просто няма.
Производителността на труда в неговите предприятия наистина е ниска. И как иначе, след като за последните 12 години Валентин Захариев не е дал и стотинка за нови машини, да не говорим за модерни цялостни технологични решения. Това не може да не даде отражение на добивите и на качеството на продукцията. Затова при реални възможности да се добиват 1200-1300 тона руда месечно, се копаят по около 200 т. Което допълнително удря работниците по джоба.
Друга схема за обогатяване на олигарха е разделянето на отделните производства и дейности на самостоятелни ЕООД-та, твърдят от синдикатите. Врътката е, че по този начин се крие ДДС. Затова е крайно време за пълна ревизия за всичките му фирми, за която вече го предупреди и финансовият министър Симеон Дянков.
Синдикатите са категорични, че дори сега да се уреди плащането на заплатите, това няма да реши проблема с ГОРУБСО и ОЦК. Хората, които дълго са работили със Захариев, припомнят, че когато е притиснат, той плаща. Но след това си кара постарому. Затова те
искат концесията да му бъде отнета
за да може да се ползва находището, в което има руда за още поне 20 г. Държавата има лостове за това, твърдят запознати. Ако преговорите обаче се забавят още една седмица, напълно възможно е в галериите да не може да се влезе. Ако техниката не се поддържа месец, липсва отводняване и не се следи за срутвания, има вероятност мините да станат неизползваеми.
Подаръкът от Костов
Преди 13 години Валентин Захариев получи гордостта на родната социалистическа индустрия – металургичния комбинат “Кремиковци”. Заводът всъщност му бе подарен от тогавашния премиер Иван Костов. Сделката бе сключена на 14 юни 1999 г. на стойност 1 (един) щатски долар. Срещу тази сума Захариев приватизира 71% от активите на предприятието с фирмата си “Дару металс”, прекръстена бързо след това на “Финметалс холдинг”. Преди подписването на договора държавата опрости близо 400 млн. лв. задължения на комбината. Така се елиминира грозящата опасност предприятието да влезе директно от списъка за изолация в този за ликвидация. Валентин Захариев е представен като спасител и така бе оправдана форсмажорната продажба. От баланса на “Кремиковци” обаче, изготвен само месец и половина преди приватизационната сделка, става ясно, че през 1998 г. предприятието е било платежоспособно и дори има 6 млрд. неденоминирани лв. положителен финансов резултат. В същото време само за първите четири месеца на 1999 г. прави космически разходи от 16,9 млрд. неденоминирани лева, при 622 млн. за цялата 1998 г. Пак от януари до април 1999 г. комбинатът отчита шеметна загуба от 112 млрд. неденоминирани лева. Така възниква въпросът – дали “Кремиковци” не е подготвен специално за една хищническа приватизация и по колко са си разделили участниците в сделката?
Захариев обаче се жалва, че е налял милиони в закъсалото предприятие. Според официалната информация задълженията са не 140, а 460 млн. деноминирани лева. Явно това число е услужливо завишено от някой. Нещо повече – след подписването на сделката Министерски съвет решава да му се отпуснат нови 183 млн. от хазната, за да посрещне натрупаните до момента дългове на “Кремиковци” към НЕК и “Булгаргаз”. Захариев обаче не само не погасява старите задължения, но трупа нови. Влиза в сила схемата, по която Захариев източва и обезкръвява всичко, до което се докосне. Трупат се задължения в милиони към НОИ, към “Булгаргаз” и НЕК (разсрочените задължения към държавните монополисти са над 36 млн. лв. към 2004 г.) и за просрочени задължения на дружеството към Агенцията за държавни вземания, към Главната данъчна дирекция, към Националната здравноосигурителна каса, БДЖ ЕАД и Агенцията за следприватизационен контрол. Държавата му отпуска кеш, за да посреща ангажиментите си по различните екологични програми.
Още от първите дни след приватизацията е задействана и друга схема, любима на родния бизнес от първите години на прехода – фирми пиявици на входа и на изхода на производството. По този начин е точен “Кремиковци” още по времето на “Мултигруп”. Само към две подобни фирми с неясни собственици, оказали се впоследствие пощенски кутии, са изтекли над 100 млн. евро. В периода 2001-2004 г. “Кремиковци” е в интензивни търговски и финансови отношения с фирмите “Скад Ко”, регистрирана в Кипър, и “Булстийл”, регистрирана в офшорка във Великобритания. Оказва се, че представителството на “Скад Ко” в България е на същия адрес, на който е и адресът за кореспонденция на “Кремиковци трейд”, търговското дъщерно дружество на “Кремиковци” АД. В крайна сметка за несъбраните вземания е сезиран главният прокурор Борис Велчев.
Междувременно се продават на поразия и останалите непроизводствени активи на металургичния комбинат. Знае се, че той разполагаше с множество почивни станции и бази в цялата страна.
Ето само един емблематичен пример: огромната почивна станция в Китен. На 12.08.2005 г. на фирма “Аква тур 21” са продадени две масивни 14-етажни сгради, всяка с по 4923 кв. м разгъната застроена площ, оборудвани с необходимия инвентар, както и кухня, ресторант и пералня. Станцията притежава още 10 бунгала, два басейна, спортна площадка и паркинг, всичко това разположено на терен от над 26 хил. кв. м. Цената е просто смешна – 2,2 млн. лв., колкото един мезонет в столичния квартал “Манастирски ливади” например. Подписан е предварителен договор за продажба, но просто времето не стига, за да стане сделката факт. Следващото ръководство на “Кремиковци” отказва да я подпише. Сега още се водят дела, изходът от които не се знае какъв ще бъде. Току-виж крупният олигарх прилапал и двете 14-етажни сгради на брега на Китенския залив. Защото точно такава съдба има друга почивна станция на кремиковските металурзи – на Витоша. Просторният хотел е продаден на семейната фирма на Захариеви “Аква тур 21” за нищожните 850 хил. лв.
Четири години преди това (от април 2001 г.) същата фирма е подписала договор с “Кремиковци” за ползване на имота под аренда срещу смешна такса от 110 хил. лв. годишно, до 2005 г. Малко по-късно таксата е отменена срещу ремонт в размер на 200 хил. лв. А още малко след това срокът на арендата е удължен до 2007 г., без да се променя сумата за ремонта. Всъщност не е правен никакъв ремонт освен належащите аварийни поправки. Сградите са съсипани, а през 2005 г. са продадени на безценица на фирмата арендатор. А най-фрапантното е, че собственици на въпросната фирма “Аква тур 21” са съпругата и двамата синове на Валентин Захариев.
В крайна сметка, след като “Кремиковци” е обезкостен и оглозган, през 2006 г. е продаден на Прамод Митал за 124 млн. евро. Сделката бе съпроводена със скандали и непрекъснати заплахи от отказване на купувача. До последно Валентин Захариев твърдеше, че той не би се разделил с предприятието, ако не е политическият натиск.
И след цялата тази сага, която напълни с милиони джобовете на Захариев, логично се стигна до ликвидацията на “Кремиковци”. След мъчителни опити на синдика да продаде превърналия се в купчина старо желязо комбинат, в крайна сметка сделка имаше през пролетта на 2011 г. Купи го “Ел трейд къмпани” срещу 316 млн. лева. След това пък купувачът стана собственост на кипърска офшорка. По неофициални данни сега всичко, останало от “Кремиковци”, отива за скрап.
Изритват го от Сърбия
За да изнесе капитали и оправдае съсипването на “Кремиковци”, Валентин Захариев вкарва комбината в ролята на крупен чуждестранен инвеститор. В началото на 2005 г. купува два завода за ламарина – “НюКо Ламкос” в Косово и “Леминд” в Сърбия. За две години по схемата на Захариев косовското предприятие натрупва загуби за около 3 млн. евро. Започват и машинациите със собствеността – през август 2005 г. собственик е “Кремиковци”, три месеца по-късно вече е Валентин Захариев еднолично, а през февруари 2007 г. се появява “Интертръст холдинг”. Тези модификации обаче са невалидни, понеже “Кремиковци” е със забрана да прехвърля акции. Инвестиции също няма и приватизационното ведомство на Косово разваля договора, прибира си “НюКо Ламкос” и като капак начислява 6 млн. евро неустойки на “Кремиковци”. Междувременно губи и другата си балканска придобивка – сръбския завод “Леминд”.
Пишман данъкоплатец №1
Като виц звучи награждаването на Валентин Захариев за данъкоплатец номер 1 за 2006 г. Това става по време на управлението на тройната коалиция, а въпросният доход, който е обложен така честно и почтено, е от продажбата на съсипаното “Кремиковци”. Бизнесменът успя да направи това в абсолютно противоречие със закона, тъй като Агенцията за следприватизационен контрол беше запорирала неговия 71-процентов дял от капитала на дружеството. Акциите са продадени на индийската компания “Глобал Стийл” на Прамод Митал, брат на най-богатия индиец Лакшми Митал, за 124 млн. евро. Тогава Захариев дори има наглостта да се оплаче в медиите, че продажбата е станала под политически натиск. Въпреки че откакто той се е появил на българския бизнес небосклон, над него очевидно има стабилен политически чадър. Почти всичките му бизнес начинания са на ръба на закона или ловко са използвани дупките в него.
Та когато стана пръв данъкоплатец, Захариев бе спазил закона до момента на деклариране на дохода от продажбата. Едва след връчването (и приемането на наградата) обаче стана ясно, че всъщност Захариев изобщо не е издължил на държавата данъците си. За дохода си от тази сделка бизнесменът дължал данък общ доход от близо 29,8 млн. лева. Първоначално се писа, че Захариев е платил 11 млн. лв. от тях, но по-късно стана ясно, че такива пари изобщо не са внесени в хазната. За случая с помощта на бившата шефка на Националната агенция по приходите Мария Мургина е измислена схема, която е прецедент в досегашната практика на НАП. Данъчните си удържат задължението от две негови фирми като компенсация за това, че са закъснели с връщането на ДДС. Според бившата шефка на софийското поделение на НАП Димитрина Захаринова незаконно е лични задължения да се бъркат с фирмени вземания. Авантюрата коства главата на Мургина, която и до ден днешен се бори с Темида.
Останалата част от данъка на Захариев пък е разсрочена за три години със съгласието на финансовия министър тогава Пламен Орешарски.
поуката: Не е луд този, който яде зелника, а който му го дава
